Валентин Кулагин за новия хит на Тарантино „Имало едно време в Холивуд“, вижте!

Валентин Кулагин взе отношение към новия филм на Куентин Тарантино, който се казва „Имало едно време в Холивуд“. Гримьорът от „Биг Брадър“ е впечатлен.

„Миналата вечер посетих премиерната прожекция на новото Тарантино – „Имало едно време в Холивуд„.

Няма да скрия, че въпреки да не очаквах този филм да предизвика в мен по-трайни впечатления, всъщност точно обратното се случи. Персонално за мен темата с Холивуд винаги е била интересна, защото пред мен винаги е стояла възможността да замина и работя там, нещо което така и не се случи. Въпреки това имах възможност да посетя LA като турист и да „вдишам“ от въздуха там.

Именно затова мога да кажа, че това е може би филма, който най-точно представя Холивуд, атмосферата му и неговите механизми. В случая – финала на 60-те.
Като започнем от саундтрака, който е лежерен и безгрижен, с типичното за тогава радио звучене и стигнем до партитата, костюмите, прическите..

Харесва ми тънката съпоставка, която върви през цялото време – режисьори/актьори. Тарантино е известен с пренебрежението си към актьорите (скандалите с Ума Търман, Люси Люу) и въпреки това – невероятното си умение да извлича максимума от тях. Лично отношение, което прозира през цялата сюжетна линия на филма. Той показва деградацията на актьорите в Холивуд, (ДиКаприо) тяхната мимолетност и винаги лош край, и в същото време възхода на режисьорите. (Роман Полански и жена му, посредствена актриса, която грее с неговата светлина). Не напразно в реалността много актьори се преориентираха в режисьори през последните години, потвърждавайки тезата на Тарантино. (Мел Гибсън, Бен Афлек, Итън Хоук, Шон Пен, Анджелина Джоли).

Като оставим настрана тези лични препратки и желанието на Тарантино да ни покаже, че режисьора е над актьора, главната идея застъпена тук е именно – Великолепието и възхода на Холивуд и американското кино ака. <Америка над всичко!>

Или иначе казано – Никой не може да се ебава с известните и богатите.
Напоследък забелязвам тази идея сериозно застъпена в американското кино, с Тръмпова категоричност.

С идеята си Тарантино ни запознава, след като 2 часа преди това ни подготвя с пейзажа на Холивуд.

Трябва да призная – 2 пъти мислех да напускам салона, дори в един момент си помислих, че Тарантино е станал Уди Алън. Скучен, безкраен, често ненужен.

Не за друго, а защото както приятеля, с който бях каза: „Това е Тарантино и това му е номера. Иска да покаже, че може да губи времето ни, колкото си поиска.“ А аз не обичам да ми казват какво да правя, както знаете.

И наистина – в един момент осъзнаваш, че филм за суетата в Холивуд е с времетраенето на Титаник. А давещите са само зрителя и на пръв поглед персонажите представени във филма.

До момента на кулминацията на всичките Тарантинови лозунги – момента, в който Брад Пит разбива рижавата глава на хипи, в телефон на стената и всички всевъзможни повърхности в апартамента. И ДиКаприо, който използва горелката от свой филм, за да направи на препечена филийка, крещяща жена, в басейна на задния му двор.
„Nobody can fuck with rich and famous people“

Тарантино иска да ни покаже, че може да бъде непредсказуем. И въпреки че го показва буквално и по един детински начин, той наистина е непредсказуем. Дори за тези, които познават цялото му творчество. Дори за тези, които познават историята. А истинската история, която Тарантино изменя в името на идеите си е именно, че членове на клана Менсън, нахлуват в дома на Полански през 1969, Полански снима филм в Европа по това време и убиват бременната му жена и още 4-ма гости.

Всички тези клишета и клиширания им нов прочит, през уж нов поглед, най-вероятно ще направят филма фаворит на Оскарите.

Защото гилдията обича филмите за Холивуд, филмите за Америка и най-вече филмите за своята младост. А „Once upon a time..“ много майсторски ни пренася в тази ретро обстановка..

Филма чисто визуално има доста добри моменти като кадри и кинематографията е на ниво.

Играта на ДиКаприо е зашеметяваща, както винаги. Този филм е поредния диамант в неговата филмография и доказва твърдението ми, че ДиКаприо е единственият актьор без слаб филм.

Брад Пит пък със сигурност е най-красиво остаряващия мъж, който съм виждал някога и никак не играе зле. Дори честно казано има моменти, в които се доближава до превъзходната игра на ДиКаприо и дори го аутперформва с голяма доза убедителност и реализъм на героя си. Краткото появяване на Ал Пачино е незначително и за пореден път показва, че ние винаги виждаме Ал Пачино, а не персонажите, които играе.

Тарантино с финес и типичната си арт агресивност, придружена с хумор, променя историята за масовото убийство през 1969г, за да ни покаже, че:

1.Той може да прави каквото си поиска, включително да видоизменя реалността, с алтернативна реалност.

2. Историята остава история, независимо от това колко се видоизменя. Въпреки че в неговия филм масовото убийство не се случва с реалните потърпевши.. Всъщност масовото убийство се е случило през 1969г.

3. Пътищата към успеха в Холивуд са няколко и точно тези, за които сме чували. Съседската врата и съседското легло. (The smell in the neighbourhood, „the door to the neighbourhood“)

4. Никой не може да се ебава с богатите и известните.“

Източник: Фейсбук (без редакторска намеса)