Белоградчишките скали са уникални скални образувания, разпространени на 30 км около град Белоградчик
Образували са се преди около 230 млн. години. Легендата гласи,
че на мястото имало девически манастир, а една от монахините – Вита, била много красива.
Съдбата я срещнала с монаха и бивш овчар Лука и не след дълго манастирът бил огласяван от детски плач.
Като наказание монахините решили да изгонят Вита, но точно в този момент започнала да се вие буря,
паднал гръм, манастирът се сринал, а всичко останало се вкаменило.
И до днес стоят останките на срутения метох, вкаменените калугери и над всичко – вкаменените фигури на Витиния и Лука, Монахията и Монаха…
Най-интересният и значим паметник на културата на Белоградчишките скали е крепостта „Калето“.
Те и най-вече порталите са допълнително украсени с декоративни ниши, колони,
каменни корнизи, розети, палмети и други изображения на растения и животни, пише belogradchishki-skali.com.
Тази древна твърдина е била изградена сред непристъпни скали, преди българската държава да е образувана.
А Балканският полуостров се е намирал в пределите на Римската империя.
Римляните са използвали при строежа естествената непристъпност на скалите, като издигнали само две стени от северозапад и югоизток.
От другите две стени за преграда и днес служат два огромни скални масива, високи по 80 – 100 м.
Предназначението на този римски кастел е било да служи за крепост-наблюдателница. Недалеч от крепостта са открити останки и на римски акведукт.
През втората половина на XIV в. българският владетел Иван Срацимир разширява съществуващото укрепление.
Той издига две преградни стени от югоизток и северозапад и настанява в него гарнизон.
По време на неговото царуване Белоградчишката крепост е втората по големина и значение след Видинската – главната крепост-замък на Срацимир.
В края на XIV в. българските земи са покорени от турците. През 1396 г. те превземат и крепостта край Белоградчик.
До началото на XIX в. те извършват незначителни поправки и доукрепвания, без да изменят средновековния й вид.
От 1805 до 1837 г. се извършва цялостно преустройство и разширяване на крепостта.
Под ръководството на френски и италиански инженери крепостта добива сегашния си по-европейски вид.
През 1850 г. крепостта изиграла негативна роля при разгрома на Белоградчишкото въстание.
След разбиването на въстаниците в откритите боеве белоградчишките първенци били изведени през един от тунелите на крепостта вън от нея и обезглавени.
Днес близо до мястото на екзекуцията се издига паметник в памет на тези бойци.
Крепостните стени са с дебелина 2.5 м в основата си и достигат до 12 м височина.
Оформени са три крепостни двора, разделени с масивни портали с врати, обковани в железни ленти.
Изградени са караулни помещения, оръдейни площадки и амбразури, бойници, помещения за складове и боеприпаси.
Крепостта е разполагала и с мелница за брашно и сол.
В средния двор е изкопан геран, а в цитаделата две щерни са събирали дъждовните и снежните води.
Голямо значение за отбраната на крепостта имал и външният отбранителен пояс (шаранпол).
Общата площ на крепостта е 10 211 кв. км. Като военно съоръжение се използва за последен път през Сръбско-българската война през 1885 г.
