Калин Терзийски: По време на соца българите бяха заложници!

Калин Терзийски е яростен противник на тоталитарния строй, който властваше в България между 1944 и 1989 г.

„СМАЗВАЩАТА ЛЕКОТА НА НАСТОЯЩЕТО

Имам проблем с авторитетите.

Така казват тийнейджърите, когато пушат цигари зад училището и си говорят за учителката по география. Те не могат да я понасят, а тя им се прави на важна и се опитва да ги учи на дисциплина. И те не искат да слушат и т.н. и т.н.

И аз имам проблем с авторитетите, но от друг характер. Всъщност – от съвсем същия характер, но просто съм на 50 години.

Винаги, когато стане въпрос за творците на миналото и за творците от настоящето – аз се разтрепервам. И то не защото между едните и другите има огромна разлика, а заради огромната разлика, която има в отношението. Между отношението към едните, и отношението към другите.

Чие отношение? – ще питате.
Извънредно сложен въпрос! – ще ви отговоря аз.

Ами…В отношението на хората. Но кои хора, можем ли да обобщаваме така, казвайки такава мътна и неозначаваща нищо дума като „хората”? Хасан от Левски Г или професор Кьосев от Университета? Кои са тия хора?

Но все пак и вие и аз сме наясно, че между отношението към творците от миналото и отношението към творците от настоящето има огромна разлика.

И тук идва това, което всъщност ме кара да се разтрепервам и да пия ксанакс или просто да си стоя с кръвно 200/100. Защото част от „хората” казват: Ами да, как няма да има разлика в отношението? Че едно време имаше истински творци – писатели, художници, поети…а сега – нищо! Пълна некадърност и тъпота! Нищожества са сегашните в сравнение с предишните!

От доста време имам проблеми с наследниците на един стар писател. Писател-мастит, многоуважаван и важен – колос от ония блажни и столово-купонни времена на бездарния соц. (за тия, които поне малко са чели: поздрав с Ангсоц-а на Оруел) Те страдат вероятно от това, че аз не изпитвам никакво уважение към техния баща. А аз всъщност изпитвам – но не по-голямо от това, което изпитвам към всеки сегашен – бездарен или даровит – писател. И към едните и към другите колеги изпитвам подобаващото колегиално уважение; знам какво е да пишеш, какво самотно и тежко дело е това. И затова – уважавам. Уважавам труда, не някакво измислено величие.

Наскоро говорих по тоя повод с баща ми. Той е стар инженер от времето на същия тоя соц. И му споделих следната своя идея.

Виж, татка! – казах му аз. – Нали знаеш какво е Стокхолмския синдром?
Той кимна. Аз все пак поясних: Това е състояние на патологично привързване на заложниците към похитителите им, към терористите, които са ги отвлекли. В Стокхолм при някакъв терористичен акт (обир на банка) се случило така, че похитените заложници така се привързали към обирджиите, че започнали да ги защитават.
Е, та какво? – пита татко ми с интерес.

Ами, татка, значи става въпрос за нещо съвсем подобно! Като говорим за авторитети от миналото на България…било то мои колеги…или пък твои – учени и изобретатели…
Ама как така? – пита той.

Ами ето. Българите са били заложници. Оградени с хиляди километри бодлива тел. Затворени. Изолирани, жестоко откъснати от останалия свят. Под заплахата от смърт: ти знаеш, татка, аз бях граничар…и там, на границата беше очевидно – ние пазехме българския народ като стадо животни в зоологическа градина – да не вземат да избягат на свобода!

Е та какво? – пита татко ми, но се досеща.
Да – казвам аз – и значи хората на властта бяха всъщност именно тия похитители, те бяха терористите, които пленяват и изолират – а народът беше наплашен и докаран до истерия – точно както са изолирани и докарани до истерия и заложниците!

Е, докаран до истерия! – смее се татко ми и сигурно се сеща за блажните муцуни на колегите си от времето на соц-банкетите. – Не бяха чак толкова наплашени!

Не, татка – бяха! Бяха докарани именно до тая истерия, при която изглеждаш като малоумен. Нарича се Ганзеров синдром. Народът изглеждаше доволен, защото беше вцепенен в хистеричен пристъп. Хихикаше народът. Както се смее заложникът – на нещо съвсем глупаво – така се смееше и народът…

Е та какво? – пита татко ми.

Ами ето – казвам аз – сред терористите, похитили народа и затворили го в тъмна и оградена с бодлива тел територия…се явяват и разни такива…как да кажа? Хм, явяват се и не чак толкова зли!

Аааа – сещам се накъде биеш! – смее се татко ми.

Именно! – викам аз. – Значи! Народът е изолиран. Няма възможност да вижда нищо от оня голям и шарен свят. Или го вижда само през пролуките, които терористите са му оставали – случайно или не. И народът е побъркан и докаран до изстъпление. И даже изглежда доволен. Защото който се оплаква много-много – терористите го застрелват. И заложниците (народът) с тая велика способност на хората да се адаптират към абсолютно всяко положение…та – заложниците се адаптират и към това мизерно положение! И дори започват да го намират за донякъде нормално!

И виж – започват дори и сред лошите да намират по малко добро!

И изведнъж сред тия терористи…чакай сега…представи си, че примерно един от терористите може да разказва истории! И разказва – забавни истории! Не чак толкова забавни, де! Но когато си изолиран в мрак и ужас…и изведнъж някой започне да се държи малко по-човешки с тебе…е как няма пък да се влюбиш в него?! Та той ти разказва дори историйки! Той е толкова готин, нали така?!

Ахаха – смее се баща ми. – Ти за твоя човек ли говориш? За тоя писател, на който наследниците те преследват? Разбирам!

Та това искам да кажа, татка. И то не е валидно само за творците, за хората на науката или…Валидно е за всички! Всред тия терористи е имало и малко по-интересни хора, и малко по-малко ужасни. И заложниците са развили към тях една патологична, заложническа привързаност!

Е и какво общо с авторитетите? – пита татко ми, защото ми следи мисълта.
Ами…именно тая патологична привързаност…тоя Стокхолмски синдром на привързаност към похитителите…към тия похитители, които са били поне малко талантливи…или поне малко по-малко садистични…именно тая патологична привързаност…е всъщност сегашния огромен авторитет на разните Големи хора от миналото ни…
…огромният авторитет, който все още имат в очите на някои хора…на някои бивши заложници, имам предвид…

Заложниците са излезли в белия свят. Видели са другите хора, видели са чиновниците и полицаите, антитерористите и лекарите, и психолозите. Но в сърцата им е останал оня ужасен, болезнен и мазохистичен трепет. Оная болна, налудничава призързаност към тия, които са ги били отвлекли и затворили на тъмно.

И сега…те, терористите, в съзнанието на мнозина са велики личности. Тъжно, нали, татка?

Тъжно… – смее се татко ми.“

Калин Т. за Галерия