Личната ми драма е, че не си вдигнах нещата на време
Може за някои да не е лична драма, а оплакване, но за мен си е грешка. В последният курс на университета за омъжих за моята Маргарита. Тя беше нежно, красиво и обичливо момиче, което бях готов да защитавам със зъби и нокти от всичко, и всички. След сватбата нейните родители настояха да останем в голямата им къща на три етажа. Аз се съгласих, защото съпругата ми беше едно дете и техните трепереха над нея. Но това се оказа голямата ми грешка.
Родителите й непрекъснато настояваха да бъдем около тях, на обяд и вечеря, макар че ни оставиха на разположение целия етаж. Дори в събота и неделя тъщата нахлуваше в спалнята, без да чука, за да ни вика на закуска. Тъстът и той все намираше какво да ни ремонтира и направи, така че не можехме и миг да останем сами, и спокойни. Те не искаха да разберат, че сме вече сме отделно и самостоятелно семейство, което има свои планове.
След като ни се родиха синовете, тъщата ги пое. Но после стана така, че ние като родители по-късно нямахме авторитет пред тях. Но след като пораснаха и се изучиха, започнаха да ни слушат и се отделиха на квартира. Не искаха да останат под командването на баба си, макар че тя се тюхкаше и плачеше като изкусен артист.
Тормозът й над нас продължи, а тя мен обвини за това, че синовете ни се отделиха. Аз досега една дума не съм й казал напреки. . Идеше ми на няколко пъти да си стегна багажа и да замина за родния си град. Но съпругата ми не искаше, защото вече били стари, да не им обръщам внимание. Обичам много съпругата си и не мога да си представя живота без нея.
Но си мечтая за деня, когато ще останем сами в голямата къща и никой няма да ни притеснява. Ще се разхождам по гащета из стаите и няма да има кой да нахлува, за да ни притеснява. Вече съм на 51 години, дано доживея този ден. Не, не съм неблагодарен, но искам да стане така, че да разберем, че и ние сме самостоятелно семейство, което взима решенията, без намеса и внушения отвън.
