Не знам откъде да започна
Личната ми драма е невероятна, а може би има и други, но при мен нещата са страшни. Видях как баща ми се гръмна с личното си оръжие. Той злоупотребяваше с алкохол. Всеки ден у нас беше ад. След поредният запой вдигаше невъобразими скандали, имаше побоища, викове и крясъци. Представях си, че съм в някакъв екшън филм, защото по този начин не изпадах в ужас и униние.
Но след като видях как баща ми се самоуби и наоколо се размириса на кръв и алкохол, повече не мога да забравя. Бях едва на 13 години, но оттогава и за майка ми само аз съм й опората.
След случката майка ми рухна, физически и психически. На всичко отгоре семейството на баща ми я обвиняваха, че тя е виновна за случилото се.Аз се промених, затворих се, запознах да страня от хората. Когато виждах съучениците ми да се смеят и да са щастливи, настройвах се вътрешно срещу тях.
Не се усмихвах вече, отслабнах, не бях на себе си, развалих си и успеха.След време се взех в ръце, но дори и тогава, щом видех мъж да върви срещу мен, бягах на другия тротоар.
Нямах гадже и не можех да си представя някой да иска да ме притежава. Тези, които знаеха за личната ми драма нямаха никаква толерантност, осъждаха ни, подиграваха ни се. Не успявах и да споделям болката си. Ако все пак го правех, струваше ми се, че съм слаба, уязвима и разголена.
Сега предпочитам да си слагам маска и фалшиво да се усмихвам, за да не знае никой какво се крие под повърхността ми.А всичко в мен крещи неистово за разбиране, човешка топлина и радост, елементарна взаимност. Едновременно искам да имам човек до себе си, но се страхувам и всячески и бягам от подобна близост. Това ще ме побърка, не знам какво да правя.