Иво Танев горд: Не съм дал 1 лв. на полицай през живота си!

Иво Танев с интересна история за полицията!

„Пред вас е поредният откъс от сборника „Урок за мъже“ в който разказвам истински истории от моя живот.

Съвсем скоро си дадох сметка, че през последните години, не ме е спирал полицейски патрул за проверка. Поне пет години не ми се е случвало и когато преди месец се движех по бул. Черни връх и малко преди да изляза на околовръстното шосе, пред мен се появи полицай и с палката ми даде знак да отбия в дясно.Аз изпитах леко, дори приятно вълнение, че бях уважен от родната полиция, която ми показваше, че ни пази. Сигурен бях, че не съм извършил нарушение. Дадох десен мигач, бавно доближих патрулния полицай, отбих в дясно и спрях, без да гася двигателя. Отворих прозореца. Бях в чудесно настроение, в каквото съм обикновено, въпреки дивотиите на живота и когато полицаят уставно се представи и ми поиска документите,аз на свой му се усмихнах широко и докато ги подавах му казах, че ще го черпя.

Той в първия момент не ме разбра и за миг стана по-строг. Аз се усетих, че може да си помисли, че искам да го корумпирам и тогава му казах, че поне пет години не са ме спирали за проверка и това е повод да го черпя. Той погледна документите, бързо вдигна поглед, погледна ме концентрирано, широко се усмихна и ме закова с:„-Ивка, ти ли си, бе?! Тъкмо се зачудих, кой се прави на интересен. Викаш, не те спираме, а? А некои па, точно обратното казват. Че им е писнало от нас. Ми то, кой, к’вото си търси, бе! Кажи, тикакси?Ей, тия ваште по телевизията само глупости говорят. К’вошегопраиметояковид, бе? Народаполуде.“

След толкова години в публичното пространство, бях свикнал повечето непознати за мен хора, да ме приемат така, все едно през ден сме заедно на маса. Но си признавам , че в случая се затрудних малко, на кой въпрос първо да откликна. Явно беше зажаднял за комуникация. Е, разбира се, съвсем накратко, взех отношение по вълнуващите го теми, за да изразя уважението си към органа на реда, което едва ли ще осмисли дежурството му, но пък се разделихме с взаимно уважение и с пожелание за по-добри времена.

Малко след като продължих по околовръстното се сетих за друга подобна проверка, която се случи през пролетта на 2007 година, която съм запомнил с всички подробности и детайли, сякаш се е случила вчера, защото бях силно огорчен и вбесен от поведението на един полицейски индивид. Наричам го така и тук ще уточня, че съм човек, който се отнася с изключително уважение към длъжностни лица и винаги комуникирам с тях, показвайки уважение и търпение.И по тази причина, никога не съм имал, дори и най-малък проблем.Това, което ми се случи тогава беше изключение. Но от горчивите…

Държа да отбележа, че никога, ама никога през живота си не съм дал, един лев на полицай и никога няма да го направя, защото така ставам вреден като него и такива като него. Връщах се от късно издание на „Треска за злато”, което беше част от пролетната промоция на играта. Излъчваше се между късните новини на бТВ и Шоуто на Слави и траеше не повече от пет минути, но както и самото предаване неможеше да се излъчва на запис, така и тези пет минути си бях жив ефир, който изискваше моето присъствие като водещ.

Мина ефирът, почистих се от пудрата в гримьорната и без да се бавя, напуснах телевизията. Метнах се на колата, която бях паркирал близо до входа и потеглих към нас в посока Дианабад. Беше почти единайсет вечерта и движението беше вяло. Много обичам да шофирам през полузаспалата нощна София и винаги го правя бавно и ако времето позволява с напълно отворен прозорец и със задължителното съдействие на красива и спокойна музика. Аз съм пълната противоположност на тези, които въртят гуми и се движат като ракети по улиците, без никаква мисъл и отговорност към останалите участници в движението.

В доста ситуации давам предимство, дори когато то ми се полага по Закона за движение по пътищата. Никога не ми е важно да се бутам, навирам и доказвам пред когото и да било на пътя. Взех професионална книжка в донаборна школа преди казармата, а по време на самата военна служба преминах през допълнителни школи и обучения, които ми помогнаха да придобия много сериозни умения и навици в управлението на леки и товарни автомобили.

От баща ми, лека му пръст, съм запомнил, че на пътя не трябва да показваш самочувствие, а уважение и търпение. И спазвам това през целия си живот в който се случи да мина, вече повече от един милион километра! Реших да се пусна по спокойния бул. България под моста на влюбените до НДК, към „Синьото кафе“, което отдавна не съществува, но софиянци знаят за какво става въпрос, а за останалите няма никакво значение. От там след десен завой поех по „Драган Цанков“ към „Телевизионната кула“. Тогава там още го нямаше сегашното „кръгово съкровище“. Светофарът на кулата вече беше в режим жълта мигаща светлина. Спрях изчаках един, два автомобила да ползват предимството си, огледах се за някой летящ джигит и преминах спокойно през кръстовището.

На около стотина метра след него забелязах спряла полицейска кола, която беше качена на тротоара, или по-точно на пътеката, която минаваше покрай гората от която започваше „Ловния парк“. Наближавах към нея, когато от тъмното амбицирано изскочи патрулиращ полицай, който прояви категорично желание да ме спре и го заяви, като с поверената му служебна палка ми показа да отбия в дясно и да спра за проверка.Направих го спокойно и с пълното съзнание, че не съм извършил никакво нарушение.

Имам изрядни документи и съм с личен автомобил, който беше съвсем нов. На няколко месеца и на няколко хиляди километра. Винаги се стремя да съм изряден в това отношение, защото съм разбрал, че така се живее много по-спокойно. Поне така е според мен. Все пак аз никога не съм бил от лошите момчета и вероятно това ме прави адски скучен за някои. Минах бавно покрай полицая, който продължаваше да сочи с палката къде да спра и се подчиних без никакъв проблем. Натиснах копчето за сваляне на стъклото и докато то потъваше във вратата, аз извадих документите си.

Полицаят застана пред отворения прозорец и без да се представи ми поиска шофьорската книжка и талона на колата. Аз учтиво му казах добър вечер и му подадох документите. Той мълчаливо ги пое и се загледа в тях, светейки си в тъмното с малко фенерче. Явно прочел името ми и видял неземния ми лик изпита желание да се увери, че съм същия този от телевизията. Светна в очите ми с фенерчето и след като кратката му техническа експертиза установи пълно съвпадение, реши да продължинапред среднощната проверка. Започна да оглежда всеки сантиметър от колата с нескрита подозрителност. Застана отпред и поиска да провери дали са изправни светлините. Аз отзивчиво следях и изпълнявах разпорежданията му. Проверихме няколко пъти габарити, къси и дълги светлини, халогени и мигачи. След това бавно и с походката на човек, от който зависи съдбата на човечеството, отиде зад автомобила и започнахме проверката на стопове, габарити, задни мигачи, светлина за заден ход и светлини за мъгла. И тук всичко повторихме два пъти, за да е сигурен, че след първата проверка не е изгоряла някоя крушка…. Имах късмет. Бяха нови, здрави, и работеха отлично.

Като че ли липсата на неизправност, в абсолютно новия автомобил, го амбицира да продължи проверката с още по-голяма упоритост и усърдие. А вече и с известна доза ярост. Мина покрай отвореното стъкло и без да ме поглежда с изключително тежък диалект ми разпореди: – Отворьети, двигатьелнияотсьек! За неразбиращите ще направя двоен превод. „Отворете двигателния отсек!” Което човешки казано, ще рече – Вдигнете капака на двигателя. Съвсем спокойно дръпнах лостчето, което се намираше в купето вляво от педалите. Чу се глух шум и предният капак леко се повдигна. Полицаят погледна изпитателно първо към капака, после към мен, от което разбрах, че не беше на нивото на неговата висока експертиза, той да се занимава с отварянето на капака. Оказах се прав, но чаках разпореждане да изляза от автомобила. Може би съм от малкото, които знам, както правата, така и задълженията си и никога не ми представлява трудност да спазвам правилата.

Когато отново чух да казва: „Вдигньети капака”, това беше сигнал за мен, че мога да изляза от автомобила и да вдигна капака. Направих го и застанах до него. Тогава установих, че до мен стои, може би най-ниският полицай, който съм виждал. Тогава си спомних за полицаите, които съм срещал по света. За отношението и съдействието, което съм получавал от тях. Нямаше никаква база за сравнение и се постарах да прогоня спомена, защото реалността беше до мен и извади отново малкото фенерче, с чийто лъч започна да търси нещо по чистия двигател на новия автомобил. Реших, че е по-добре, да не го притеснявам и се отдръпнах леко встрани. Странно ми се стори, това, че се правеше, че проверява номера на двигателя и го сверява в талона. А в малкия талон не фигурира нито номер на двигател, нито на шаси.

След като приключи със светлинното шоу върху двигателя поиска да провери и номера на шасито. Отново му съдействах, за да продължи да се прави, че сверява нещо, което само той си знаеше. Вече усещах, че моята стриктност, изпълнителност и спокойствие започваха да вдъхновяват неговото, очевидно болно въображение.

Бавно с тежестта и походката на селски сватбар тръгна към задната част на автомобила. Съвсем логично ме накара да отворя багажника. Мисля, че не е нужно да напомням за тежкия диалект, който беше близо до чужд език. Разбира се, че отворих багажника. Беше празен, тапициран, чист. Нов. Предвидих следващото му желание и предложих на неговото внимание триъгълник, аптечка, пожарогасител, жилетка и резервни крушки. Пак ще повторя, че аз държа да съм стриктен и разполагам с всичко, което изисква закона. А това го караше вече трудно да прикрива надигащата се в него ярост. Признавам си, че ме изненада със следващото си питане. А то беше, къде е резервната гума. Повдигнах тапицираното дъно и резервния Мишлен лъсна в цялата си прелест.

Очаквах тук да приключи проверката и да се разделим поживо поздраво. И тогава дойде въпросът, който премина онази тънка линия, която разделяше проверката от подигравката. А въпросът изцяло отиваше към второто. И той с леко немъжки глас звучеше така:-Какво има в ньея? Бях в ступор. Тук вече се убедих, че имам работа с фалшив герой. С малък човек. С малка, дребна душа. Отново запазих привидно спокойствие, но вече в мен се надигаше нещо, за което малкият човек не подозираше. Но въпреки това заявих моето твърдо убеждение, че гумата е пълна с въздух. Последва последното разпореждане: – Извадьети я! През всичкото това време, другият полицай си стоеше кротко в патрулката и под светлината на лампата в купето четеше нещо си без да се вълнува от все по-задълбочаващите се взаимоотношения между мен и колегата му.

Реших, че е време да приключа с уважителното си отношение към този биологичен индивид, на който държавата му беше дала власти униформа. – Не съм спукал гума и нямам необходимост да я вадя. -Извадьети гумата! Този път усетих нервно изкривяване в гласа на малкия човек, който зае леко войнствена поза, като с едната ръка държеше моите документи и нервно ги пляскаше върху отворената длан на другата си ръка. Имаше нещо смешно и жалко в позата и действията му. Приличаше ми на ядосана и разглезена ученичка в двора на училището, която демонстрираше ината си по най-глупавия начин. Вече твърдо решен да се противопоставя, привидно спокойно му предложих, тъй като на него му трябва гумата, той сам да си я извади и след като си свърши работата, отново да я върне на мястото и.

Човечето се изпълни с ярост и малките му очички издаваха, че дълбоко в себе си беше убеден, че се гаври с мен само за да може после да се похвали , че е направил луд един от телевизията и придавайки си важност изсъска: -Това е осуетяване на проверка!-И продължи нервно да шляпа документитеми върху отворената длан на другата си ръка.

Тогава реших да действам. Посегнах рязко, изтръгнах ги от ръчичката му. Това буквално го препарира, а аз спокойно му казах: -Не, това е прекратяване на подигравка на длъжностно лице с напълно редовен гражданин, който не е извършил никакво нарушение. Понеже попаднах на полицай като вас, който е срам за професията,си го позволявам. Лошото е, че имате и свестни колеги, но те приемат негативното отношение на хората заради такива като вас.- Продължих с официалната форма аз. -А сега, ако ме смятате за сериозен престъпник, можете да стреляте по мен или да се видим в съда. Пожелах приятна вечер на зяпналия и онемял смешник.

Качих се в колата, запалих двигателя, дадох ляв мигач, погледнах в страничното огледало за идващ отзад автомобил. Погледнах към човечето, което стоеше с празни ръце и крива физиономия, и потеглих бавно към Дианабад.

Може би очаквате да прочетете, че е имало някакви последствия за мен. Не, нямаше никакви последствия и аз бях сигурен, че ще е така.

Докато пишех тези редове се сетих за още една, но весела история свързана с полицейска проверка. Ще ви разкажа и нея накратко. Приключихме с партньора ми съботния тенис на кортовете на духовната семинария в Борисовата градина, поздравихме се и традиционно започнахме краткия разбор на приключилата игра. Взехме по душ. Денят беше слънчев и прекрасен. Решихме да седнем на барчето да обменим някой друг лаф с колегите. Да обсъдим световния тенис и политика. През годините си бях изградил навик, преди да си тръгна от кортовете да се прибирам, звънвах на жена ми да я питам, дали има нужда да се пазарува нещо, защото минавах покрай няколко магазина. Потърсих телефона в горнището на анцунга, но не го намерих. Няколко пъти прерових сака, но нямаше и следа от него. С Любо, партньора ми, взехме единодушно решение, че съм го оставил в колата и за момент приключих с търсенето. Като се наприказвахме станахме, взехме си довиждане с колегите тенисисти и тръгнахме към паркираните автомобили на улицата покрай оградата на семинарията. Отключих автомобила с дистанционното ,отворих багажника оставих сака в него, след което веднага отворих шофьорската врата и се заех с търсенето на телефона. Но пак нямах късмет да го намеря. Тогава Любо реши да ме набере, за да видим, дали не е паднал между седалките или да се шмугнал на друго място, палавника. От апарата на Любо се чуваше свободен сигнал, но от моя нямаше ни звук, ни стон. Секунда преди Любо да прекъсне, отсреща се чу – ало… Ясно. Бях го забравил в къщи и жена ми весело потвърди това. Казахме си няколко приказки и затворих. Пошегувахме се с Любо, че вече е време да взимам гинкобилоба за добра памет. Пожелахме си хубав ден и се разделихме. Той потегли с неговата кола в неговата посока, а аз с моята, в моята. Отправих се към светофара на кръстовището на Семинарията при“ Джеймс Баучър“ и „Свети Наум“, дадох ляв мигач и зачаках на червено. Жълто, зелено и бавно потеглих за ляв завой. Изчаках на трамвайните релси- тези, които идваха отсреща бяха направо и се отправих към ДианабаД. Стигнах червения светофар на бул. „Вапцаров“ и забелязах, че зад мен беше спряла полицейска кола. Тръгнахме в пакет, преминахме булеварда в посока Гара пионер. Полицаите кротко си се движиха след мен през цялото време. Минахме покрай строителните магазини и навлязохме в широкия десен завой, след който вече започваше комплекса. Аз си карах бавно по ул.“ Никола Габровски“ , защото след малко, след басейна „Дианабад“ трябваше да свия наляво към нашия блок. Малко преди това синята лампа на полицейската кола зад мен се включи и чух онзи грачещ звук, с който полицаите респектираха. Приехго като сигнал да отбия в дясно. Отбих и спрях. Стъклото на прозореца ми беше спуснато, защото времето беше топло и беше приятно да се шофира с отворен прозорец. Зачаках така на място. Единият от полицаите излезе от тяхната кола и бавно се приближи към мен. Поздрави, представи се и ми поиска документите. До тук всичко беше съвсем нормално. Просто проверка. И аз поздравих, но държа да отбележа, че винаги го правя с усмивка и с уважение към тях. Подадох му документите. Той ги разгледа и съответно ме разпозна. –Нали знаете, защо ви спираме, г-н Танев? Ами, не знаех и му казах честно, че нямам предположение, защото си се движех съвсем по правилата. И тогава той ми каза нещо, което сега не съм в състояние да възпроизведа съвсем точно. Защото беше изпълнено с думи и изрази, които полицаите използват, когато искат да придадат върховна важност на това, което правят. Явно така ги обучават още от милиционерските години. И това е започнало от някой праволинеен ръб, който е казал, че така трябва и така се е наложило във времето. Общо взето ми каза нещо от сорта, че използвам неправомерно телефонно мобилно устройство докато управлявам МПС, с което нарушавам еди кой си закон. ОК, нямам нищо против да се позовава на закона. А колко е по-лесно, според мен, ако беше казал простичко и човешки: „Господине, говорите по телефона докато шофирате, а това не е правилно и е нарушение на ….. тарам, тарам.” Опаааа, е те тука стъпи на криво, пич, си помислих аз. Не му го казах, защото човекът беше любезен и възпитан. И уставен. Аз направих малко по-дълга пауза преди да му отговоря. Може би си дадох време да помисля, точно как да подбера думите си. „Вижте, разбирам ви, че това за съжаление се случва постоянно по улиците, но в конкретния случай няма кака да съм разговарял по телефона, защото съм си го забравил вкъщи…“ Определено полицаят не остана равнодушен към думите ми и на свой ред ми каза. -Господине, често чуваме всякакви оправдания, но нека да не усложняваме нещата. Познато лице сте и няма да е добре за самия вас. Високо отчетох неговата загриженост за мен, но в случая аз бях напълно сигурен в думите и правотата си. -Ще позволите ли да изляза от автомобила, за да ви покажа нещо. Той с охота прие и аз излязох от автомобила. Бях по къси тенис панталонки, фланела и горнище. Реших да бъда напълно откровен с него, може би защото не усетих никаква нотка на заяждане и преднамереност.– Връщам се от тенис от Семинарията. Дори ви видях в огледалото, когато спряхте зад мен на кръстовището на“ Вапцаров“. Ето и сакът за тенис с в багажника. Отворих капака, показах му го и продължих. Когато приключихме с играта, исках да се обадя на жена ми…. Разказах му набързо това, което се беше случило, само преди минути и за да подсиля драматичността на момента, а и малко на шега му предложих да проверят целия автомобил и багажа ми. Той ме погледна, усмихна се и взе думата на свой ред:–Е, няма нужда да правим такива неща, вярвам ви. Вероятно сте се почесали по ухото и това ни е заблудило… Всичко е наред. Съжалявам, че ви забавихме. Приятен ден и шофирайте внимателно. Подаде ми документите. Аз също му пожелах леко дежурство и продължих в съботния ден. Предполагам, че и вие си мислите същото като мен. Дали полицаят беше честен, когато каза, че може да са се заблудили с колегата му. Признавам си, че както тогава, така и сега нямам отговор на този въпрос. Повечето хора, на които съм разказвал тази история, смятат, че доста често си избират някой и му пришиват, че е говорил по телефона. Но аз все си мисля, че този случай не беше такъв, поради проявеното взаимно уважение. И дай Боже да е така. Разказах ви тези няколко истории, защото и трите са различни. Наистина в последните години нямам удоволствието да ме спират за проверка, но не така е било винаги. Много пъти, през тези 35 години откакто шофирам по пътищата, съм виждал полицейската палка да ми подава сигнал да спра. Винаги съм се отнасял с уважение и добронамереност към патрулиращите полицаи и почти винаги съм получавал същото. Сигурно ще кажете, че е така защото са ме разпознавали. Аз съм популярен от телевизионния екран през последните 20 години. Преди това бях световно неизвестен и мога да кажа, че тогава не си спомням да съм срещал негативно отношение. Всичките ми неприятни моменти от полицейски проверки са от периода в който вече имах някаква популярност. Но аз винаги ще продължавам да се отнасям с уважение към органите на реда. А тяхното отношение към мен си е техен проблем.

„Полицейски проверки“ откъс от „Урок за мъже“