Равносметката на Ваня Джаферович за годината включва фекалии!

Бившият спортист Ваня Джаферович, който спечели „Сървайвър“ и беше на косъм да спечели и „Биг Брадър“, разтърси всички с разказа си!

„Равносметка

Каква равносметка бате? Тук на балканите няма такива неща. Не е и нужно да има. По-скоро е тъпо да има.

Важно е да намериш сродната душа, както аз намерих оня ден.

Тръгнах с колата към центъра на Загреб за да се видя с приятелите от детството ми. Вече пуснали кореми, тези мъже на средна възраст, разкзват какъв цвят са лайната (извинявам се, фекалиите) на децата им и как се напиват един път в годината, когато заминат на командировка.

На моето дете е жълто!
На моето е лилавоо!
Черно еее!

“Дай още един Йегермайстер конобар” – провиквам се, мечтайки си за цяла бутилка… литрова.

Ама чакайте, това е друга история. Да се върна към сродните души.

Паркирах колата в централния гараж на ниво минус 6, най-долу, едвам намирайки място.

Тръгнах към асансьорите.

Копчето беше натиснато от една двойка, мъж и жена на моя възраст.
Може и да са били по-млади, но младите вече изглеждат толкова възрастни, изхабени и скучни в моите очи, че ми е трудно да преценя понякога.

Асансьорът или лифтът (както му казваме ние в бивша Юхославия), отвори вратите и ние влезнахме.

В последния момент, една ръка се протяга и спира вече почти тръгналия асансьор.
Кръгла глава, къса, незабележима прическа, направена повърхностно с евтин гел, светла риза загащена в тъмни дънки, черен колан, кафяво яке и с леко наднормено тегло.

Задъхан беше, но видимо доволен от успеха си. Погледнахме се набързо. Престрелка и одобряване както във филмите на Серджо Леоне. Нямаше нужда от думи. Уважавахме се.

Лифтът потегли, а нулата беше финалната ни дестинация.
Спряхме на минус 5.

Една жена, навеждайки главата си погледна вътре, оставяайки мъжа и двете си деца зад нея.

⁃ “Ох много хора има, ще изчакаме друг! “- прокоментира на глас
Погледнах каубоя и забелязах обръщането на очите, провокирано от коментара на госпожата.

И аз бях, но реших да остана спокоен.

След това спряхме на минус 4, минус 3 и минус 2.. Нямаше никой отвън.
Нервно подскачане от единия на другия крак, пъхкане, въздишане, хапане на долната устна, гневът, който едвам се държеше под повърхността, бяха само малка част от физическите симптоми, които забелязах, освен енергията, която изпълваше вътрешността на асансьора.

Знаех, си че имаме още минус едно преди нулата и че това ще бъде критичната точка в цялата ни история.

Признавам си, бях убеден, че ще спрем, както се и случи.
Вратите се отвориха, пак никой отвън.

Край, усещам, че ще се пръсне.. той, аз, асансьорът, невинните жертви вътре.
⁃ Оо майку вам йебем у пичку, глупу! (Не мисля, че е нужно да превеждам, но ако някой не е разбрал, ще се постарая да му го преведа), изкрещя като лъвът във филмите на Метро Голдуин Майер

Повдигнах главата си както в климаксите на един от тези напрегнати филми. Погледите ни се засякоха пак за миг от секундата и тогава се случи…

Избухвнахме в некотролируем, маниакален смях.
Смяхме се като братя близнаци, докато тези двама клетници ни гледаха уплашено и все едно сме сдали багажа, въпреки, че те изглеждаха като истинските психопати.
⁃ Поне някой да беше влязал! Не съм ли прав? – смеейки се каза най-великата мисъл, която съм чувал от много време насам

⁃ Прав си, толкова си прав, че нямаш и идея колко, даже.. пичка им материна – отвърнах
Спряхме на нулата, вратите се отвориха. Погледнахме се за последен път.

⁃ Айде бок, живио!

⁃ Бок легендо! (Радвам се, че се запознахме, исках да кажа, но не беше нужно. Всичко беше сюрреално запечатано в студения загребски въздух.)

Излязах на Цвиетни тръг.

Видях приятелите ми и тръгнах към тях с усмивка на лицето.

Миришеше на греяно вино и наденичките. Миришеше на Балкан, миришеше на дом.

А равносметка?
Ко ю йебе 😉“

Източник: Фейсбук